.               Адът –това са другите

Пиесата на Сартр Без Изход прави известен афоризма му-Адът това са другите ,който подлежи на всевъзможна интерпретация.Идеята на Сартр за Адът е доста по-различна от най-често срещаната-няма митологични същества, разделение на греховете по тежест или какъвто и да e типичен символ .Две жени и един мъж,алчни,суетни и себични те попадат в гореща стая без огледала.Трябва заедно да изтърпят тези дребни неудобства.. Жените са лишени от удоволствието да задоволят суетата си и скуката им се увеличава.Те са принудени да се огледат един в друг и да познаят нещо от себе си в другия.Това е техния ужас,най-големият им страх.Нежеланото себепознание,неисканото познание за човешката същност.Човек е най-спокоен и щастлив когато е сам ,дори сред другите.Един себичен човек е доволен от уединението си ,защото то не е самота.Самотен става едва когато е опознал други личности ,едва когато някой друг е предизвикал любопитството му.Адът не може да бъде самота ,адът това е споделянето на  душата ти с друга.Да погледнеш в неговата.Адът е да бъдеш свидетел на най-лошото у човека.

В началото грешниците не признават че са такива и не искат да вярват че съществуването им е било изпълнено с грешки  за които трябват да бъдат наказани.Една от тях осъзнава че са там за да се нараняват един друг и да бъдат нещастни заради другите.Нещата ,които те са причинявали и не са изпитвали угризения на съвестта ,им се налага самите те да преживеят.

Поради липсата на огледала една от жените предлага на другата да й каже какво вижда,но вместо да я направи щастлива  тя я изплашва.Никой не би желал да се види в очите на другия-защото когато се погледне сам вижда само себе си а в другия вижда това как той го възприема.Те все пак решават да си признаят защо са в Ада,за да знаят на какво всеки от тях е способен.Всеки с ужасния си грях е принуден да го сподели и в умовете на останалите да бъде белязан от това, което е направил а не от това което може да направи.Образът му оставен в представата на другите е това което го определя.Той  не е това което си мисли че е или че може да бъде той е това което другите мислят за него.

Греховете ни ни преследват ,но те не тежат само на нашите рамена но и върху  тези ,които страдат от тях.Ние нараняваме,ние оставяме в хората съмнение за това колко силно е доброто у човека и отминаваме,продължаваме да живеем и времето  лекува съвестта.Макар наясно с това какви са ,тримата грешници придължават да се нараняват  и вече мъртви те отново пожелават да причинят на другия болка и дори смърт.

Най-мрачните човешки чувства и техните проявления са Адът за повето от нас .Понякога и най-чистите чувства пораждат чудовищни постъпки-любовта,вярата,справедливостта.Защитаването на тези чувства на всяка цена е пропито с кръв.Нашият ад започва там когато спрем да осъзнаваме колко е достатъчно.Достатъчно да обичаме,но не и да обожаваме,достатъчно да вярваме за да сме силни,но  не  и да фанатизираме вярата,достатъчно да сме справедливи без да сме отмъстителни и жестоки.Грехът заради който най-често горим е алчността.Нашата безкрайна лакомия за всичко приятно за нас.Ние отчаяно желаем да бъдем желани ,обичани,обожавани,уважавани или  дори да се страхуват от нас.Цялото човешко съществуване е белязано от тази борба за „още”адът се превръща в Чистилище едва когато осъзнаем,че понякога сами сме достатъчни.Защото ако имаш себе си имаш целия свят.Не си зависим от влиянието на другите или на чувствата си към тях .Неокован от чувства и цели ,свързани с другите си свободен сам да чертаеш пътя на съдбата си.Да определяш накъде да поемеш без да може  нещо или някой да те спре.Адът –това е затвора ,в който попадаш заради това ,което правиш подтикван от другите.От това ,което са предизвикали в теб.Единствения сигурен  начин да не гориш е да не позволиш чуждите очи да се вглеждат дълго в теб.Повърхността е тази която трябва да е достъпната,дълбочината трябва да ги удави.Защото някой опознал и последния ъгъл от душата ти може да ти отнеме всичко,ще знае какво да прави.Той ще е твоят демон-палач.

Адът е това което може да ти бъде причинено от другия и това което са си причиняваш заради него.Другия може да те превърне в нещо ,което ненавиждаш ,може да те разгневи или натъжи.Да те накара да бъдеш слаб пред него,защото е провокирал силна емоционална реакция  в теб.Защото ти се позволил той да я забележи.Това ,което правим за другия,непрестанните компромиси със себе си и другите е ад.Никой не бива да прави компромис със себе си и това към което се стреми.Защото независимо кой е другия той не е по-важен,той е временен.Накрая всички всъщност горим сами, а адът това са другите.

The Art of Not giving a single f_uck 

Добре...не е добре.Ама нищичко не е както трябва и все пак е.

Искаш да си влюбен ,искаш да се вълнуваш и си мислиш че от тялото ти излизат звездички и че вятъра,луната и изгрева са направени за теб.Ама няма такова нещо.Всичко идва от желанието ти -от шибаната алчност,лакомия,похот.Не трябва и да си светец но не трябва и да си слаб,поддавайки се на импулсивните си чувства и на очарованието на момента.Тези кратки сладки съвпадения на желания в един миг от вечността нямат връзка с реалността.Проблема е когато започнеш да им даваш някакво име,значение.Когато започне да ти пука от факта че си остават само и единствено минало,спомен.Истината е че понякога намираме хора за които се заслужава да ни пука-нежни ,мили,объркани,чупливи.Но въпроса тях интересува ли ги  нашата загриженост,симпатия,любопитство и желание да ги разберем и да бъдем част от живота им. Понякога не,обикновено дори не го разбират.Не усещат кога им даваш всичко мислят си че щом не изказваш и не демонстрираш постоянно емоциите си то те не съществуват.Хората са различни и не всеки е готов на всичко веднага.Не всеки поднася душата си на златен поднос и не застава с червената ябълка в устата.Не искам да съм жертва ,не искам да лежа и да чакам да ме изядат,унищожат,да изчезна.Искам да остана на върха на хранителната пирамида каквото и да става аз съм там-горе ,над себичното желание за щастие,удоволствие,над нещастието когато щастието не съществува.Нищо не е там,празнота.

Всичко е наред ,можеш да се усмихваш,дори смееш,да се забавляваш и да не си наравно с другите.Нищо не е липса,не е нужда когато се превърне в навик.Навика да няма кой да те чака,да се нуждае от лицето ти,гласа ти.Нямаш кой да те обича не защото е длъжен а защото иска-въпреки всичко-недостатъците ти ,отвратителните ти навици или пък нескопосаното ти чувство за хумор.Просто да те приема,да му пука.На мен вече не ми пука ,старая се да не се отдавам на симпатията си и съжалението си.Не съм спасител,не съм супер герой,не съм достатъчно силна да нося повече от един живот-моя на плещите си.Мога да бъда мила,но не мога да поставям чуждите желания пред своите.Не съм егоист просто се старая да избягвам емоционалната щедрост.Боли когато изтръгваш парчета от себе си а те биват захвърлени с отвращение в лицето ти.Затова не ви вярвам,не вярвам когато ми се кълнете в симпатия,в харесване-ти значиш нещо.Нищо.Дали утре ще съм част от живота на някой няма значение.Всички сме временни.Свикнали сме с тази мисъл дотолкова че не оценяваме колко губим,мислейки за бъдещето и страхувайки се от него.То идва като влак и просто трябва да си се качил а не да чакаш да те премаже ,вторачен в него или в пътя ,който си извървял .Миналото наистина няма значение.То има своя белег върху теб но не и върху бъдещето ти.Обичам да мисля за утре и да имам планове,мечти-красиво е.Грозно е да се превръщаш в инстинктивно борещ се за живот същество.Да живота е кратък ,но още по-кратък изглежда когато живееш така сякаш си смъртен и всеки миг може да ги е последен.По-бавно върви времето когато се даваш тези мигове на замисляне,усамотяване и наслаждение на всяка една секунда дори да не правиш нищо.Трябва ли постоянно да се забавляваш ,да се докарваш до ръба само и само за да разбереш че стоиш върху пропаст.Всички сме върху нея.Аз съм спокойна докато някои падат а други се страхуват.Аз ще намеря нещото от което най -много се страхувам и ще си построя дом там.Ще съм в безопасност ,нищо лошо не може да ми се случи  докато домът ми е в душата ми.Вътрешна хармония,примирение със себе си ,разбиране на собствената ми същност.

Понякога се обърквам,поддавам се на желанието да ви спася от собствената ви наивност и комплекси ,но не съм бог,не съм ангел ,не съм лечител на душевни недъзи.Понякога не мисля че разбирам дори себе си -така че ви оставям на вас -правете със себе си каквото си поискате.Страдах достатъчно за другите без да съм мислела за себе си.Пука ми за мен,пука ми за хората които въпреки всичко ме обичат-семейството ми.Пука ми за утрешния ден и за този след това но не и за твоята душа.Да тя си е само твоя и аз не я искам.Не искам сърцето ти,не искам мислите ти -мога да поискам само присъствието ти .С него мога да се разделя лесно.Трудното е когато ти дреме,когато някой се окаже за теб плаващи пясъци.Не искам да потъвам в ничия душа и да се давя в ничия мъка.Моята ми стига.Моето щастие е напук.Аз съм доволна от това че мога да кажа "Стига!До тук чувствам!" .Това е най-силната проява на воля.